Тишина

Ни вопъл, ни стон...

Ни песен, ни дъжд...

Изгаря душата като запалена ръж.

Гарвани грачат, окови свистят.

Пустиня се чувствам...

Прегърни ме веднъж.

Пред портите Адски сама съм... вървя.

Студ сковава сърцето; дъхът - спря!

Там къде отивам е злокобна тишина...

Песни не пеят и дъжд не вали;

ледът те сковава; тялото от болка крещи!

И някой повика ме: "Ела, приближи!".

Скърцане на панти тишината разтресе.

Откри се галерия с кръв и тъма.

Какво ли още мога да изгубя?

Та това е ход към вечността...

Кракча след крачка... почти не боли.

И ето, пред мене, Мефистофел застана с пламтящи очи:

"От днес душата ти, любима, моя е - недей крещи!".

Затворих очи.

Повторен писък раздвижи тишината.

А душата... ех, душата...

се сля в едно с тъмнината.